Ачко

Ако си катерил на тунелите, в даден момент научаваш за Ачко. Казват ти, че е "епичен highball", но по хватките няма магнезий, камъка е пообрасъл, и като цяло не им вярваш много. После виждаш и клиновете на маршрута вдясно:
- Тука няма боулдър линия според мене, това ще да е някое късо въженце.

По-късно се прибираш вкъщи, гледаш клипчето на Фазана от преди 12 години и устата ти остава отворена. Гледаш пак, този път фокусиран върху движенията - и баа, не изглеждат никак лесни. А оня дългоуч как ги разпъва..
- Тия хора са луди, тва си е направо соло катерене. Не, мерси!

Първи допир

Бях забравил за този боулдър. Дори не съм го поставял в графа катеруеми, още повече проекти. Но един подгизнал ден, в който повечето "нормални" камъни бяха мокри, Матей ДЛГ извади въженце и телена четка, върза се на Ачко и започна да натупва хватките с магнезий. Понякога имам чувстото, че го прави нарочно - хвърля се на някви мега тегави неща, само за да ме предизвика. А най-лошото е, че му се връзвам.

Същия този ден с нас беше и Тони Диков. Той заедно с Фазана и Бачи Мири са сред малкото изкатерили Ачко - или клуб “кафяви гащи”.
Та Тони видя, че Матей се пуска на въже, опъна си хамака на най-близкото борче, и рече:
- Ех, момчета, пожелавам ви да го изкатерите този боулдър и после като мен да си почивате на хамака и да гледате как някой друг се мъчи!
Лицето му бе изписано с един покой, който можеш да достигнеш само ако си се изправил очи в очи със звяра.

Матей, като слезе беше видимо развълнуван, малко потресен, и усезаемо уплашен. Имаше много "Уааа!" и "Суупер страшното човееек!".
Подаде ми грито и ме насочи към дървената стълба, изработка от Тони, по която можеш да се качиш от задната страна на камъка.
Аз, обаче, избрах да го тръгна отдолу нагоре, дърпайки се по въжето изкуствено.
Груба грешка. С всеки сантиметър катерене се отдалечавах от земята все повече и страхът нарастваше, ама май така си работи катеренето по принцип.

Началото беше значително по-трудно отколкото очаквах. Около 3 метра катерене по плоча с малки остри странични ръбчета и фънки движения. Едва там започва пасажа - технично прехвърляне от ръба към далечно вдлъбнато ръбе за три пръста. Не го направих, дори не бях близо. Нагоре е лесно, но не трябва да се подценява.

Позяпах и съседните цепнатини, но няма нищо съществено. На практика линията е супер изчистена, има само едни хватки и само един вариант.
Не можеш да мамиш. Трябва да го изкатериш така, както всеки преди теб.

Слязох долу, също малко разтреперан от височината. Върнах гри-гри-то на Матей и събух седалката.
- Ммда, стига толкова. Май няма да го пробвам пак този сезон.

Мотивация

Май и Юни месец последваха множество трудни преминавания на Рила. За част от тях мога да си припиша заслуги. Имаше епична битка с брат ми, късни нощи загубени в гората, пиянски опити по детски проекти, скъсани кожи, първи преминавания... абе пълна къща.
Отметнах много линии, които си бях набелязал през годините. Иии се бях сдухал. Бях в няква емоционална дупка. Имах нуждата от по-различно предизвикателство. Нещо, което да ме изкара от зоната ми на комфорт.

Честно казано, след като се пуснах по Ачко, той се промени от илюзия в мечта.
Сега отново претърпя метаморфоза от мечта в проект. Самия камък дори не е разбрал, но моята настройка за него се смили.

Не съм имал някакъв момент на просветление, по-скоро високите трудни боулдъри постепенно се натрупаха, образувайки едно здравословно самочувствие.
Не его, нито самоувереност, а самочувстие.
Идеята, че когато се качиш там горе, имаш пълен контрол. Ако си повярваш, ти наистина просто не можеш да паднеш. Единственият начин да паднеш, е ако избереш се пуснеш.

Тази концепция ми допада. Вярвам, че това води повечето highball маниаци.
Едно е да направиш 5 движения над креша, но да реализираш 3 минути свободно катерене, само нагоре, без да спираш, без да си вързан, само ти и скалата - това вече е друго ниво! Друг вид свобода.

Процесът

Юли месец не става много за този сектор. По обяд е голяма жега и го пече, а вечер е твърде тъмно и спарено. Почнах да ходя през седмицата. Отивам след работа, спя там, катеря рано сутрин и се прибирам преди 09:00.

Реших, че ще го пробвам на въже, докато не си измисля варианта и не започна да правя пасажното движение с повече от 75% успеваемост.
Това ми позволи да ходя сам по-често. Мъкнех само един крешпад и въже.

Първата сесия разучих в детайл хватките и началото.
Втората сесия стигах лесно до пасажа. Макар и леко напомпан, веднъж направих динамичното движение.
Третата сесия минах пасажа два пъти подред.
Ала все още не можех да си представя как седя на тези хватки без въже, как пръстите ми не се потят, как не гледам надолу, пулса ми не е 120, а напротив се движа бързо и ефикасно без да губя концентрация от перфектната поредица движения.

Усетих, че в повечето случаи не падам заради самото движение, а при преместването на краката. Едно съвсем малко невинно наместване, променяйки триенето на десния крак, ми костваше опита.
Сигурно тогава приех, че няма как да дойда без въже, да метна крешове отдолу и да го изкатеря от раз. Всеки е падал от пасажа, не е нещо фатално. Започнах да се приготвям психически за опит отдолу.

Ставането рано също не ми се отразяваше оптимално. Колкото и ранна аларма да си навия, ми трябва поне 1 час да зяпам в точка пространството преди да ми дойде музата и да се раздвижа. В този един час, главата ти е напълно празна, просто съществуваш. Навярно много приятно медитативно състояние, ако не се чустваш супер пребит и изморен.
Бачи Мири, също в клуб "кафяви гащи", ме посъветва да стана оооще по-рано и да тръгна от София в 4. Така по пътя щях да имам достатъчно време да се разсъбудя и като стигна хем ще съм свеж, хем условията ще са благоприятни. Доверявам му се.

Остава да се сбодия с повече крешпади.

За крешпади звъннах на Матей. Оказа се, че точно уикенда, който съм избрал ще има много хора на Рила. Взех няколко креша от Миро, една салфетка от Виктор и напълних голфа до горе. Ако събера още 3-4 от рилските спортисти, би трябвало да ми стигнат.

Преминаването

Август, вечерта преди планираният опит без въже бях развълнуван. Изгледах клипчето на Фазана поне 5 пъти и си легнах по-късно от колкото трябваше. Станах в 04:00 и в 04:20 вече бях потеглил. Към 06:00 бях в град Рила. В 07:00 пиех кафе на тунелите.

По пътя си мисля:
- Защо съм тръгнал толкова рано неделя, да ходя да се занимавам с глупости?
- Хората още не са си измили зъбите, а аз искам да съм загрял и да образувам най-предизвикателната ментална и физична дейност, на която съм способен.

След всичките сесии, неустетно бях претръпнал на височината. Не, че не се забелязва, но постепенно фокусът ми се премести от "много е високо" в "как да стисна щипката повече" и "как да запазя енергията си преди пасажа".

Накрая осъзнаваш, че страхът не е спирачка. Първо, че никога не спира да те е страх, ти винаги си го носиш със себе си. Второ, че страхът са оковите, които палят в теб нуждата за свобода. Страхът спира да е нещо, което "трябва да преодолееш" и се превръща в онази искра у теб, която ти казва да дишаш, която ти казва да се стегнеш още малко, заради която не си забравяш варианта, заради която.. живееш.
Спираш да бягаш от страха и го приемаш като ключов елемент в твоя живот.

На Рила ме посрещнаха Матей и Боянчо. Още търкаха очи, но бяха развълнувани да ме видят. Събрахме крешовете, наредихме ги, полафихме си, и доста се отпуснах.
Направих три опита:
Първия се пуснах, хвана ме страх и исках да проверя какво е да паднеш от преди пасажа.
Втория опит не ми достигна силата и паднах. При кацането стъпих леко накриво и ме заболя левия глезен. Не беше нещо сериозно, пак можех да ходя и да катеря, но беше риалити чек - това не е шега работа.
Третия опит сякаш вече беше жега, хватките ми се изхлузваха под ръцете и дори не можах да застана в позицията за пасажното движение.

Правех все по-големи и по-големи почивки, а времето тече. Вече приближаваше 10:00. Слънцето се бе показало и поливаше скалата с топлите си лъчи. Гората е изключително красива по това време.
Не прогресирах много и реших, че ще направя един последен опит за тренировката. Помолих Боян да се качи отгоре на камъка да снима, току виж се получи някой готин кадър поне.

И после нямам спомен. Отдолу до горе, просто се катерех. Не мислех за нищо. Движенията ми бяха освободени. Стъпванията бяха прецизни. Кожата, скалата и въздуха се сливаха в овладяно сцепление. Да се рееш по скалата - това е то. Точното време, точното място, точните хора.

Сега мога само да се опъна във въображаемия хамак и да ви пожелая и вие да изпитате това чувство!

Спазвайте правилата на Рила

🌲 Пазете гората
🔥 Без никакъв огън
⛺ Спане само на определените места
🚯 Събирайте всички боклуци